Избрах „Сърце в очите“ за мото на моята фотографска работа, защото най-точно описва отношението ми към заснеманите „обекти“. За да се получат хубави снимки, трябва да съпреживееш ситуацията. Невъзможно е това да стане, без да си обикнал гледката/човека отсреща/детайла, без да си се поставил на негово място, без да си изпитал неговата емоция. Вярвам, че хората на изкуството са преди всичко чувствителни и емоционални личности, а след това – талантливи, образовани или натрупали практика професионалисти.

Не бих могла да правя, каквото и да е, както и да е. Винаги влагам цялата си душа в това, с което се занимавам. И мисля, че си личи. Откривам се в една фраза на неизвестен автор: „Когато снимам, ставам изцяло човека отсреща. Обиквам го, както обичам себе си. Само така може да станат хубави снимки.“

Освен това – хрумването за мотото идва от възхищението ми към фоторепортерите, които ни оставят в наследство удивителни свидетелства за света след войната. Определят ги като „фотографи хуманисти“. Всъщност хуманистичната фотография възниква в Париж през 1930 г. А френският поет и писател Филип Супо дефинира работата им като „сърце в очите“. Това движение е познато още като „поетичен реализъм“ или Human Interest, защото изследва човека и връзката с неговата среда.

Течението има голям подем между 1945 и 1960, насърчено от нуждата да се преоткрие достойнството на хората след ужаса на войната. Бресон също предлага добро определение, като заявява, че обект на неговата фотография е “човекът и неговият къс, крехък и застрашен живот”. След Втората световна война това правило става закон за талантливите фотографи документалисти. Техните предпочитани сюжети са любовта, детството, улицата, занаятчийството, развлеченията, образованието.

Градът обаче е и поле на разрушения, мизерия и отчаяние след войната. И така фотографията от тези времена разказва за малките и прости удоволствия на живота, но същевременно свидетелства за трудностите и несправедливостта. Най-много представители на това направление във фотографията са френски творци. 

Техните творби участват в символичната и морална реконструкция на Франция, помагат за изграждането на една национална картина, която включва живописните места и техните обитатели от различни социални класи, разширяват  хоризонтите и гледните точки за реалността от епохата. Улицата е привилегировано място, където човешкото се разкрива в най-чистия си вид.

Затова фотографите хуманисти се сливат с атмосферата, попиват от поезията на мястото и момента, търсят и намират там своите картини, които се превръщат в икони. Едни от най-ярките представители на това движение са Анри Картие Бресон, Робер Доано, Уили Ронис. По-концептуалните Nico Jesse, Otto Steinert, Lisette Model регистрират движението на града по абстрактен начин.