Сърце в очите

Сърце в очите

Избрах Сърце в очите” за мото на моята фотографска работа, защото най-точно описва отношението ми към заснеманите “обекти”.

Когато снимам, ставам изцяло човека отсреща. Обиквам го, както обичам себе си. Само така може да станат хубави снимки.

Снимането със сърце е необходимо, за да усетиш своя модел, да извадиш на показ и да уловиш в снимка неговото излъчване, харизма, натрупана мъдрост и опит, характерни черти, моментно настроение и емоция.

Вярвам, че творците са преди всичко чувствителни и емоционални личности, а след това – талантливи, образовани или опитни  професионалисти.

Фотографски жанрове

Най-силно ме привличат портретната фотография, фотожурналистиката, сцената, уличните снимки.

Обичам да изследвам човешките лица и да надниквам отвъд тях, да откривам красивото у всеки.

персонална фотосесия
портретна фотография от Татяна Чохаджиева

Смятам, че похватите на репортажната и стрийт фотография може да се приложат успешно и при снимането на детска фотосесия, семейни снимки, портрет или сватбено тържество.

Героите са уморени… Кадър от сватбено тържество

Едни от най-сполучливите фамилни портрети се създават в реалната семейна среда, в дома, където децата играят на воля и извършват ежедневните си дейности

(или така наречената лайфстайл фотография).

Или на открито, където може да се заснемат непринудени моменти и емоции.

Харесвам и режисираните фотосесии с аксесоари и декори,  които могат да пресъздадат определено послание или сюжет.

Всъщност дори една стая от дома ви или улицата, на която живеете, могат да предложат неочаквани за вас декори.

Доверете ми се и ще се уверите сами.

ФОТОГРАФИТЕ ХУМАНИСТИ

Освен това хрумването за мотото идва от възхищението ми към представителите на хуманистичната фотография, която възниква в Париж през 1930 г.  Движението им е познато като “поетичен реализъм” или Human Interest, защото изследва човека и връзката с неговата среда. Френският поет и писател Филип Супо пише, че те работят със “сърце в очите”, защото в снимките си възстановяват реда, преоткриват радостта, разрушена от войните.

Течението на хуманистичната фотография има голям подем между 1945 и 1960, насърчено от нуждата да се преоткрие достойнството на хората след ужаса на войната.  Бресон също предлага добро определение, като заявява, че обект на неговата фотография е “човекът и неговият къс, крехък и застрашен живот”. След Втората световна война това правило става закон за талантливите фотографи-документалисти от онова време. Техните предпочитани сюжети са любовта, детството, улицата, занаятчийството, развлеченията, образованието. Градът обаче е и поле на разрушения, мизерия и отчаяние след войната.  И така … фотографията от тези времена разказва за малките и прости удоволствия на живота, но същевременно свидетелства за трудностите и несправедливостта.

Общото между „фотографите хуманисти“ е, че те са репортери-илюстратори на следвоенна Франция. (Най-много представители на това направление във фотографията са френски творци.) Техните фотографии участват в символичната и морална реконструкция на страната, помагат за изграждането на една национална картина, която включва живописните места и техните обитатели от различни социални класи, разширяват  хоризонтите и гледните точки за реалността от епохата. Улицата е привилегировано място, където човешкото се разкрива в най-чистия си вид. Затова фотографите хуманисти се сливат с атмосферата, попиват от поезията на мястото и момента, търсят и намират там своите картини, които се превръщат в икони.

РОБЕР ДОАНО

Робер Доано е един от любимите ми творци и е сред най-ярките представители на движението хуманистична фотография. Ще го запомним не като моден фотограф или литограф, макар че е посветил доста от живота си на тези занимания. Ще го запомним като момче, което се шляе по улиците на Париж с фотоапарат в ръка, за да ни доставя и до днес несравними преживявания. За това е достатъчен кратък поглед, към която и да е от неговите 450 000 фотографии, които щедро ни е завещал. Самият той ги класифицира по теми: вижте галерията ТУК.

Снимките му казват всичко и би било кощунство да ги анализираме – те носят аромата на парижките предградия, вълнуват ни с трепетите на младите влюбени, припомнят ни невиността на детските игри. Самият той казва: “Ако създаваш образи, не говори, не пиши, не се анализирай, не отговаряй на никакви въпроси. Да внушаваш значи да създаваш, ако описваш – разрушаваш.”
И все пак нещо ни човърка, иска ни се да разберем как е произведена магията, да се опитаме да си направим и ние… За това може би ще помогнат съзерцанието на творбите му и припомняне на най-прочутите му фрази, безценни бисери за занаята, изпуснати в различни интервюта:

За добрата снимка трябва да платиш със своето време. Когато прекарам 2 часа на едно място, хората свикват с мен (не повече от два часа, защото след това бдителността ми отслабва). Идват и ме разпитват: какво чакаш, какво се подготвя тук. А аз не планирам нищо. Всички щастливи моменти в живота ми се дължат на случайността. И така аз просто се потапям в атмосферата и чакам. Потъвам в спомени за литературни или кино постановки, правя си декор и въображението ми работи. Казвам си: може да дойде някой свещеник или пък да мине млада чужденка. Разбира се, минувачите винаги ме изненадват. Какви ли не неща могат да изскочат от ъгъла на някоя улица.

 Най-ценното качество на един фотограф би трябвало да е надеждата за чудо – против всякаква логика, просто вярата в щастливата случайност. Чудесата на ежедневието са вълнуващи, нито един филмов режисьор не може да подреди неочакваното, което откриваш на улицата„.

***

 

Още статии четете в БЛОГА, а повече снимки вижте в ГАЛЕРИЯТА  и във Фейсбук страницата ми: Tatyana Photography