Поети и писатели за фотографията

Валери Петров

***

Сега ми остават моменти заснети.

Усмихнат. Намръщен. Вкъщи. Навън.

А скоро навярно и тези портрети

ще станат мъгляви, подобни на сън.

Тъй както са сън онез стари, в позлата

с печат от Лозана и тон пожълтял

(тук - заедно с мама, прегърнал брезата;

там - сам, със цигулка и в лунички цял).

***

Онуй семейство се фотографирва.

Родителите с двете си деца.

По-малкото го плесват да е мирно,

след туй се карат върху туй обширно 

и снимат се с умихнати лица.

///

Георги Константинов

Добър фотограф ни е снимал

в шума на вълните солени…

И ето го простият символ –

морето не бе до колене.

В небето, разбира се, гларус.

В очите ни – бури далечни.

Вълните прииждат със ярост,

а ние изглеждаме вечни.

Тогава. Отвъд самотата.

Отвъд дъждовете отвесни…

Преди да навлезем в средата

на пътища, болки и песни.

Преди да изричаме думи,

по-слаби от морския тътен.

И вятърът, идващ срещу ми,

за тебе да бъде попътен…

Но старата снимка е символ.

Къде и кога е заснета? –

Стоим със теб млади и силни

в прибоя на всички морета.

///

Ричард Бах

Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов

независимо дали това са платноходки, самолети, идеи или е фотографията магическа лавина проправя пътя пред нас,

надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения.

Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно… 

///

Лоран Гунел

Мечтаех да превърна страстта си в професия, а моята страст бе фотографията. Най-много обичах да улавям израженията на лицата, които разкриваха личността на обекта, емоциите и душевните му състояния. Особено ме привличаха сватбените тържества. Ако всичко бе възможно, бих си обзавел собствено фотографско ателие. Не като обичайните фабрики, бълващи на конвейер безинтересни сковани физиономии, позиращи пред обектива, а студио, специализирано в снимки, отразяващи мига, запечатали живота, уловили състояния и изражения, разкриващи същността на индивида.

Моите снимки ще разказват истории. Когато ги гледа, човек ще чете мислите и чувствата, запечатани на гланцираната хартия. Моите снимки ще дешифрират емоциите на родителите, надеждите и опасенията на сватовете, погледа на по-голямата сестра, която се пита кога ще дойде и нейният ред. Този на разведените, които си казват, че младоженците вярват в Дядо Коледа.
Искам да увековеча щастието на хората, за да могат, докато са живи, с един поглед отново да се потопят в атмосферата на онзи знаменателен ден и отново да изпитат емоциите, вълнували ги тогава. Една сполучлива снимка е по-красноречива и от най-дългата реч.

Елиас Канети – „Слепецът“

Слепецът не е сляп по рождение, но е станал такъв без особена мъка. Той има фотоапарат, който мъкне навсякъде и изпитва удоволствие да държи очите си затворени. Движи се като насън; преди още да зърне нещо, вече го е заснел, защото после, когато снимките се сложат една до друга, еднакво големи, еднакво малки, винаги четириъгълни, подредени, обрязани, обозначени, номерирани, документирани и изложени за показ, тогава всичко се вижда много по-добре.

Слепецът си спестява усилието да разглежда нещо предварително. Той събира онова, което би видял, трупа го и му се радва, сякаш са пощенски марки. Пътешества по света заради своя фотоапарат, нищо не е за него прекалено отдалечено, прекалено бляскаво, прекалено странно – той го набавя за фотоапарата си. После заявява: „Аз бях тук“ и показва, ако не можеше да покаже, нямаше да знае къде е бил, светът е заплетен, екзотичен и богат, кой ще ти запомни всичко.

Слепецът не вярва в нищо, което на е заснето. Хората само приказват, перчат се, дрънкат глупости; неговият девиз е: „Покажи снимките!“ Едва тогава се знае какво човек е видял в действителност, той го държи в ръката си, може да го посочи с пръст, едва тогава спокойно може да си отвори очите, вместо безсмислено да ги пилее преди това. Всичко в живота има своето време, прекаленото си е прекалено, човек трябва да пести погледа си за снимките.

Слепецът обича да окачва на стената своите увеличени снимки и да гощава с тях приятелите ся. Два или три часа трае подобно празненство – мълчание, озарения, указания, напътствия, шеги. Веселата глъчка, когато нещо а поставено наопаки, участието, когато забележат, че нещо се показва за втори път! Няма думи да са опише колко приятно се чувства човек, когато снимките са увеличени и всичко трае достатъчно дълго. Ето най-сетне възнаграждението за непоколебимата слепота по време на цяло едно пътешествие. Отваряйте се очи, сега можете да гледате, сега му е времето, сега би трябвало да сте там, сега е нужно да го докажете!

***

Снимки: Татяна Чохаджиева

Още статии четете в БЛОГА, а повече снимки вижте в ГАЛЕРИЯТА  и във Фейсбук страницата ми: Tatyana Photography